Живея, да, все още съществувам,
макар че бих желала да не е така.
От много време в лепкав мрак пътувам
отчаяна, безпомощна, сама.
До мен понякога като че ли долитат
отнякъде познати гласове.
Поглеждам - длан протегната да видя...
Но няма я!!! А болката расте!!!
Не виждате ли!!? Няма ме!!! Умирам!!!
Това е само тяло без душа.
Тук вътрешно живота си презирам,
и себе си, и своята съдба. ...