Акорд за пролетна тъга и дълги разстояния
От безкрая на каменистите надежди
полъхва пеперуден бриз на нямо откровение
и свива предсърдията на недоспалите ни нощи
във трепетен копнеж за близост…
Една развързала се от дома на делника,
непредполагана, безпаметна любов
разпъва шала на раздялата
до сетната му вена
и стяга възела във гърлото на самотата…
И тази нощ брезите задъхано мълчаха
със празните повествования
на онемелите корони,
защото нищичко по тях не си изпратила,
а пощата -
пристигаща по гърбовете на делфините -
за мен е твърде бавна…
И непоносимо е настръхналото ми очакване…
Какво ще си помислиш, ако дойда непоканен?!...
Поне във тъмното предверие
на плахите ти сънища?!
Изведнъж - ще се завърнат
изветрелите ни спомени за огъня,
прекрачили съдбовно
недорисуваните граници
на бледосините миражи…
Премествам камъка,
затиснал сипея на болката,
а той - във подредения си безпорядък -
ще срине портата
на позабравената радост…
Тогава…
Тогава ти ще се завърнеш…
Делфините ще се залутат във безкрая,
а брезите ще запеят…
Намятам изгрева върху изтръпналите от очакване,
безсънни мои рамена
и тръгвам…
© Красимир Чернев All rights reserved.
