Алегория за молитва и камбанен звън
Небето има правото да плаче...
внезапно се смрачи посред деня,
над покривите мълния се влачи...
Премина повей в зрелите жита.
Молитвено нагоре се понесе -
(на вятър думи) с хлипът на жена.
Накрая млъкна, после гръм отнесе
църковната ръждясала врата.
И вътре, по пътеката от восък
иконите отронват по сълза,
а покривът на черквата е плосък -
стопи се в огън кръстът... ослепя.
А в тихото пространство... в изнемога...
как чакахме камбанения звън...
(нали чрез него си говорим с Бога)
Небето черно плачеше отвън.
И всяка свещ запалена е болка,
а всяка следваща молитва вик...
сълзите восъчни са път към Бога
... но нямаше камбаната език.
Жени Иванова
© Jasmin All rights reserved.
