Алегория за молитва и камбанен звън
Небето има правото да плаче...
внезапно се смрачи посред деня,
над покривите мълния се влачи...
Премина повей в зрелите жита.
Молитвено нагоре се понесе -
(на вятър думи) с хлипът на жена.
Накрая млъкна, после гръм отнесе
църковната ръждясала врата.
И вътре, по пътеката от восък
иконите отронват по сълза,
а покривът на черквата е плосък -
стопи се в огън кръстът... ослепя.
А в тихото пространство... в изнемога...
как чакахме камбанения звън...
(нали чрез него си говорим с Бога)
Небето черно плачеше отвън.
И всяка свещ запалена е болка,
а всяка следваща молитва вик...
сълзите восъчни са път към Бога
... но нямаше камбаната език.
Жени Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Jasmin Всички права запазени
