Алкохолик
Той седи, стиснал шишето,
като ненужна сянка
в ъгъла на битието,
в кривата извивка на зримото,
безучастен, безчувствен,
в света студен на немислимото.
То му е скъпо,
прозрачна връзка
с мъгляво, овдовяло време
от скъпи спомени,
лъжи и бреме.
Отпива глътка по глътка,
топлина го гали и грее.
Като в киноленти
трепкат картини,
а той се киска и смее.
Минувачи смутени му хвърлят трохи,
но той не поглежда,
от тях не приема и едри пари.
Не познават те това човече
и не знаят, че е той далече
във пристанището тихо на всемира,
сред призрачни сезони,
там, където всяка сянка се събира
със живота, който го прогони.
© Иван Димитров All rights reserved.
