Ами...
Заслушай се...
знам, чуваш моя вик.
Та той раздира тишината.
Огледай се...
така ти липсва безпорядък.
От оня, дето
тъй красив е в оня миг...
На масата - препълнен пепелник
и свещ, която е горяла...
По пода - моите следи.
Захвърлено бельо, без никаква пощада.
И оня див копнеж неразгадан,
но носещ с въздуха омая.
Ръцете търсят плът,
изгаряш от желание
и всичко в тебе се тресе...
А аз стоя и... наблюдам те от разстояние.
Отпиваш глътка, после пак
и мислиш, че ще се спасиш.
Не, не, заблуда е, човече.
Ти в своя ад ще си гориш.
И знаеш ли, защо?
Защото нищо не изрече в този миг...
и аз... бях тръгнала си вече.
© Мариана Вълкова All rights reserved.
