По тъмната улица върви
една тъмна, черна сянка.
Плахо тихи думи си мълви,
тънка и слаба като фиданка...

По тъмната улица крачи,
самотно броди, заобикаля.
Болките на живота влачи
и все така към светлината обикаля...

На пустата улица се спира.
Сяда и започва да плаче горчиво.
Усеща тишината как сърцето пулсира,
черна призрачна сянка, но всъщност толкова красива...

Сянка, с красота на ангел...
Сянка, със сърце на истински човек.
Плаче самотно, под маска се крие,
и за болките си няма лек...

Приближи се бялата луна,
слезе долу на земята.
Привлечена от неземна красота.
тя докосна на сянката ръката...

Под черната призрачна маска,
се крие едно момиче - красиво като ангел.
То усети нежната и мила ласка,
наддигна леко русите коси нагоре...

Луната погледна в големите, мокри очи,
бавно помилва мъничката ръка...
С кърпичка избърса многоброините сълзи,
и прокле на девойката нещастната съдба...

Обречена докрай да страда,
да тъгува за изгубена любов...
Отчаяна, че нищо не помага,
не иска да посреща денят исконно нов...

Ангелът само веднъж се усмихна...
Улицата цяла засия...
Но пак след миг притихна...
Готова да се примири със смъртта...

Луната на небето се качи,
и остана самотно в мрака.
От всички на земята тя се скри,
и със тихи сълзи заплака...