Ангел пазител.

Като пара

изпаряват се

следите ни...

Оставени 

от спомени 

пълни

с толкова много любов.

Огънят бавно угасва,

изгаря всичко, 

което имахме...

Лист подир лист

откъсват се

от тетрадката,

в която пишех за теб.

Изчезваш...

бавно и мъчително от миналото ми,

в което вече не живея,

затова те пазя в настоящето.

Тук и сега.

В бъдещето. В мечтите...

 

Завинаги ще останеш тук,

но не и сега...

Не очаквам прошка да ми дадеш...

Знам, че сгреших

и те нараних 

от глупост-може би...

от самота-едва ли...

Защото...

дори и самотна...ти 

бдеше над Мен.

Като Ангел пазител.

Винаги беше до мен. Над мен.

В мен...и завинаги

ще останеш таМ. Предадох те, пРедадох себе си...

А по-голям грях от това няма.

Да предадеш себе си,

чувствата си

и желанията на собствената си душа.

 

Предадох се, не само сгреших

и пропилях най-хубавия си шанс

в живота,

но се разбих. Отново.

За пореден, но не и последен път.

(За теб ще се разбивам още много пъти)

【Колкото е нужно...стига, 

да виждам усмивката ти до края.】

Раних себе си, за пръв път,

не ти, аз.

(За теб ще се раня още много пъти)

【Колкото е нужно, само...

да усещам прегръдката ти.】

Аз, защото ти беше мъжът,

на когото дадох всичко,

което беше останало от мен.

Всъщност когато се запознахме,

аз нямах нищо. Нямах себе си.

 

Ти беше този, който с един поглед на вратата на входа

преобърна всичко в мен.

 

Мъжът, който ме съживи.

Ти беше този, който върна цветовете

в сивото ежедневие, 

което

ме преследваше ден след ден.

Ти беше този, 

с който се чувствах като пролет.

И знаеш ли, вече любимият ми сезон...

е именно пролетта,

защото ми напомня на теб,

защото тя е теб.

 

Сякаш след целия този студ, 

който чувстваше душата ми...

след цялата тази празнота

в съзнанието ми

и всеки един безцветен ден, 

който идваше и отминаваше 

просто ей така...без смисъл...

Аз просто оживях. 

 

Не знам дори как се случи,

но в момент на сила, аз отслабнах...

 

Дъждът спираше и 

започваше отново...

Толкова непостоянно и упорито.

И в този момент...

Дърветата започнаха да разцъфтяват...

Аромата на цветчетата,

които до скоро бяха просто 

малки пъпчици,

навлизаше бавно в ноздрите ми

и отваряше съзнанието ми.

Тревата започна да пораства,

зелена и изпълнена с живот...

 

Такава, каквато я помня едва,

когато бях малко и безгрижно дете,

мечтаещо за любов, която

най-сетне усети..

От теб.

 

Но любовта,

която си мислехме,

че съществува 

не устоя,

на онази буря,

която ни поглъщаше със всяка капка,

която мокреше лицата ни,

докато стояхме на прозореца,

прегърнати...

сякаш това беше последната ни вечеря.

Сякаш в тази дъждовна нощ,

душите ни се сляха 

в едно.

 

Когато пръстите ни бяха преплетени

като лиани,

слепени една в друга,

катерещи се по стъблото 

на живота.

Сърцата ни туптяха заедно...

Сякаш бяха едно цяло.

И може би наистина бяха.

Усмивката, която тогава се показа на лицето ми

прикриваше очите,

кото се пълнеха със сълзи...

Сълзи от щастие. От запълване.

От топлината, която изпълваше душата ми с нежност.

От силния сякаш ток,

който смразяваше вените ми.

 

Дори, когато не лежа до теб,

прегръдката ти

ми помага да заспя...

Защото 

дори, когато те няма,

в мислите ми винаги си тук. До мен.

Дори, когато те няма

тялото ми те търси.

Дори и в съня си ти...

(Но не и в кошмарите)

Кошмари вече нямам.

Ти излекува всичко.

 

Всяка болка,

всеки спомен заличи.

Всяка сълза дори,

защото вече на плача...

Е, случва се...

Единствено, когато се сетя

за всяка усмивка,

всяко едно нежно обръщение към мен,

за всеки твой допир, който 

изгаряше кожата ми...

Докато малко по малко

навлизаше в мен. Като отрова.

С всяко едно изгаряне, без болка.

Ти остана най-големия 

грях, 

който ме накара 

да усетя всичко,

което никога не съм.