Апатично
Заскрежена поляна, сива мъгла.
Седя на пейка в парка сама.
Гарван прелита, после още един…
Облак сърдито, депресивно ръми.
Тихо е, няма жива душа,
аз не плача, просто седя
и, макар че ужасно боли,
няма сълзи, няма сълзи…
Ще си остана тук, става студено -
дъждът ще премине във сняг,
ще побелее бързо гората,
не изпитвам никакъв страх,
че, може би, аз ще измръзна,
че снегът ще затрупа и мен -
скръбна нощта ще се спусне,
но ще дочакам и новия ден
грозен, мразовит, ветровит…
Не се плаша от него, аз камък съм,
сърцето ми вътре спря да тупти,
ледът не е страшен, когато
няма мечти, няма сълзи;
безмислено всичко е вече
и желание нямам дори
да се боря с тъгата - нека боли…
щом любовта на самота ме обрече,
на пейката тук ще седя,
ще се стопя напролет, като снежно човече -
не искам нищо, нека просто умра.
© Счетоводител Храбър All rights reserved.
