Арена е душата ми
Аз имам двойник – в мене спотаен.
Понякога невинно си кротува,
но друг път тъй пришпорва моя ден,
че тичам, без да виждам и да чувам.
Понякога е просто онемял,
а друг път бърза пръв да заговори.
И нито аз съм, нито той е цял,
ако вратата между нас затворим.
Той в радостите ми налива смут,
а мъката ми прави дваж по-тъмна.
Изкарва ме от релси. Ставам луд...
Но щом за миг изчезне, пак го търся.
Защото ми е тъмната страна,
в двубой ще бъдем до деня последен.
Това е неизбежната война,
която няма знаме. Ни победа.
© Елица Ангелова All rights reserved.
