Тихо – толкова е тихо... и пусто и страшно. Затвориха ме в бутилка и ме захвърлиха в морето. И вече нищо не помня. Кой ще ме намери...кога...? А този който ме хвърли къде е ? Остави ми само малък свят в шише от лимонада. А как ми липсва тревата...студена и влажна да гали грижливо сресаната ми коса. Как ми липсва калинките да се оплитат в ръце ми... аромата на теменугите...вкуса на дивите шипки... Липсва ми дъха на момчето което обичах тайно... Все гледам назад към изгубеното, взирам се през стъклото за да видя къде сгреших, но немога да видя дори себе си. И се питам бях ли наистина там на поляната с калинките??? Дали пък не съм си измислила миналото за да не полудея от бъдещето??? Стоя си в бутилката рошава и мръсна, а погледа ми е все така изпит от взиране през вълните, от дългото чакане... чакам някой да ме намери за да среше косите ми, да измие лицето ми от срама че незнам коя съм и каква съм била преди. Очите ми пак парят...горят в празната тишина и изгарят мислите... Помня само...шишето и аромата на лимонада...