Аутопсия на зимните миражи
АУТОПСИЯ НА ЗИМНИТЕ МИРАЖИ
Аз не живея. Чакам. Има разлика.
На айсберга ти вдигнах сух вигвам.
Остана ми трохичка от порязника.
И виното си нощем смуча сам.
На връвка ти навързах седем чироза.
От сол и слънце хванах педя глеч.
Ако ме виждаш, значи телевизорът
отново прожектира глупав скеч.
През бездните към теб аз гълтам вятъра.
Вселените към теб вършея с трън.
И щом достигна някой ден Екватора,
ще се стопя – мъжът във твоя сън.
Кой вятър листопадите извози ми,
в чувал ли чер насмете ги студът,
че – сякаш разоран от зли булдозери –
изопна плажът охтичава гръд?
Далече – там, над бездните раззинати,
и гларусът отказа да лети.
И моят ден се щура – дрипав циганин –
пи, хапна – сетне хукна, не плати.
Самин и гол – забих душа в мелтемите,
и дим от кораб вейна черен креп.
И си обръщат рибите коремите
във паметта за лятото без теб.
А зимата тършува в панталона ми.
Мъглата се влече – протяжен сън.
И слънчицето само с кран сто тона
се вдига и се срутва – тежък пън.
И хоризонтът черна връв нахлузва –
усуква, стяга гърлото ми – клуп.
Тъй сякаш в Ялта Сталин, Чърчил, Рузвелт
накълцаха небето – тежък труп.
Къде сте, мои изгреви сафридени?
Проскърцва студ – изкъртено биде.
И моят ден ли всуе ще си иде,
тъй – без да знам защо при мен дойде?
Човек ли, живинка да мине – кой да
поседне с мен на дрипавия плаж?
Стърча от век и чакам. И не дойдеш ли,
животът ми без теб ще е мираж.
© Валери Станков All rights reserved.
