Август, 2002г.
Седя и гледам стаята наужким,
измислям си истории за деня.
Но те нали измислени са всички,
не са наистина, а са мечта.
И гледам пак опразнената стая,
но не от мебели, а от лица.
Измислям си по нещо в края,
тогаз, когато дойде вечерта.
Оставям телефонната слушалка,
защо ми е, защо звъня?
Хем знам, че никой няма да ми вдигне,
всички са навън, а аз - сама.
Но кой ми е виновен? Никой, зная,
че стоя си цял ден тук сама.
Измислям си по нещичко във края
и гледам да дочакам вечерта.
А тя долита с лунен блясък,
Обгръща ме със мека топлина.
Звездите, златни като пясък
са отблясъците верни на нощта.
И ето, пак заставам пред вратата,
измъчвана от чувство за вина.
Вина, изпитана пред мен самата,
задето тук стоя сама.
Какво ме спира да изляза?
Какво задържа ми ума?
Седя във тази празна стая,
а мислите летят във вечността.
Каква е тази раздвоеност?
Излиза ми се, после - не.
Дали пък аз не си измислям,
или едно съм, после - две.
Дали пък всичко не е спомен,
затънал някъде в прахта,
във хиляди мечти заровен,
захвърлен миг във вечността..
© Анита Йончева All rights reserved.
