Автобусът (Нашите гари)
Гарата тука остава и тихо въздиша.
Пътници наблюдават, как тополите тичат.
Движат се бързо заешки сенки
и неясни обекти, като разхвърляни бенки.
Монотонно по пътя автобусът се носи,
с хора решаващи различни въпроси.
Някой на среща отива. Друг пък се връща
радостен, че ще бъде отново във къщи.
Внезапно, в ляво хълм се издига,
в дясно море близо до пътя пристига.
Поглед се спира на далечни смокини
и забелязва, че небето е синьо.
На изток, на запад, на север, на юг…
Кой за къде ли е...? Нали в момента е тук!
Гледки поглъща с „откривателски“ глад.
И към Съдбата своя пътува,
в някое село или пък град.
.....
В текста няма стойност художествена или поука.
Сигурно мислите, че го написах от скука?
Всичко това реших в стих да опиша,
защото на път човек най-силно усеща, че диша.
Сякаш животът е път, а хората в него,
които приемат ни винаги,с нашето его –
мили, нахални, добри или лоши,
умни и глупави, недоволни, щастливи,
задаващи за живота различни въпроси,
Красиви веднъж, друг път уродливи,
Много работни или мързеливи,
Въодушевени, свежички или недоспали…
...Хората в него... сякаш са нашите гари.
© Ирен All rights reserved.
