Автобусът (Нашите гари)
Гарата тука остава и тихо въздиша.
Пътници наблюдават, как тополите тичат.
Движат се бързо заешки сенки
и неясни обекти, като разхвърляни бенки.
Монотонно по пътя автобусът се носи,
с хора решаващи различни въпроси.
Някой на среща отива. Друг пък се връща
радостен, че ще бъде отново във къщи.
Внезапно, в ляво хълм се издига,
в дясно море близо до пътя пристига.
Поглед се спира на далечни смокини
и забелязва, че небето е синьо.
На изток, на запад, на север, на юг…
Кой за къде ли е...? Нали в момента е тук!
Гледки поглъща с „откривателски“ глад.
И към Съдбата своя пътува,
в някое село или пък град.
.....
В текста няма стойност художествена или поука.
Сигурно мислите, че го написах от скука?
Всичко това реших в стих да опиша,
защото на път човек най-силно усеща, че диша.
Сякаш животът е път, а хората в него,
които приемат ни винаги,с нашето его –
мили, нахални, добри или лоши,
умни и глупави, недоволни, щастливи,
задаващи за живота различни въпроси,
Красиви веднъж, друг път уродливи,
Много работни или мързеливи,
Въодушевени, свежички или недоспали…
...Хората в него... сякаш са нашите гари.
© Ирен All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Роби, за мен е чест твоето присъствие на моята страничка. Мога само да мечтая да си "играя" така умело с думите, както го правиш ти.
-
Интересно ми беше да прочета, Ирен!...С няколко щриха си нарисувала картина, която всеки приема според моментното си състояние, нагласата си, настроението си..И ти вярвам,че не си го написала от скука!...
Не напразно и Пеньо Пенев го е казал, че сме човеци, когато сме на път!...
Поздрави!... -
Но е самотно ако няма своите "гари". Благодаря, за посещението.
-
О,Ирен!Нали човекът е човек,когато е на път!😘
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
