В един тих, приветлив, февруарски ден,

когато навсякъде сняг е валяло,

извикала мама високо и ето ме мен,

мъничко слънчице с пухкаво тяло.

Щом съм пристигнала на белия свят,

присвила съм с рев две юмручета,

нападал от покрива снежен бял цвят,

поръсил той пътя ми земен с грижи.

През обич и омраза, смях и сълзи,

живота си земен до днес аз живея,

срамувам се облак щом пропълзи,

разцъфне ли слънце в мен, се гордея.

Като нестинарка по огън вървя,

без вяра случвало се е да осъмна,

но душата си от дявола зъл да спася,

намирала съм пак сили да тръгна.

На никого нищо не обичам да дължа,

била съм, злословят, бодлива къпина,

светлина да дарявам е моята мечта,

а иначе името ми е всъщност Кръстина,

то е свята благословия на Голготския кръст,

преродил с бяло безсмъртие тленната пръст.

Затова щом зъл облак ме погребе в черна кал,

аз вълшебно възкръсвам в нов изгрев бял,

и знам,че няма никой в мен никога да победи,

крилете песенни, с които Бог щедро ме дари.

.С тях летя високо и не ме страх от интригите

коварни, на злословията разни от величия

бездарни. Звукът на светлината

в тях звънливо и непобедимо пее

и нетленно слънце с вълшебен огън

дръзко грее.Те са дар безценен

и приятел верен, огледало слънчево

за облачните дни, с тях щастливо

сбъдвам и най-невъзможните мечти.