АЗ

Дванадесет висок

демоничен бог

с разперени желязо-свирещи криле,

от тухли заледил сам в празното поле

своя кривящ към светлините блок,

разказващ своя пръв урок –

ме гледа със око от плам,

следи мойте стъпки и ме кара да не знам

жив ли съм или съм ням...?

И своите чеда по булевардите реди

и говори с пръхки нежни нотки

на кости зинали в черупки –

роби писват,

а на своите хралупи

мъртви те увисват

и от черепите им текат залози,

кръгли топчета олози.

Етаж над етаж в стълбичка се пак редят,

по килимчето окървавено към боговете само как пълзят!

А аз ги гледам – капка земна –

без живот и кръпка страх

ръката ли да си пресегна

към любящ небесен крах

и да се превърна във погребан прах –

самотен с кръста си монах...