„Аз исках обич”-шепнех в тъмнината - Те гледаха студено – 
„Тази май е превъртяла”! 
„Аз исках нежност” – шепнех премаляла – те взираха се сляпо - 
„Тази влака май е изтървала” 
И сочеха таз луда, държейки я далеч като зараза. 
„Аз исках малко топлина, не всичко, мъничко от нея” – те мигаха невярващо – 
„Далеч. Да взимаш, значи да си дала” – ехидността им нежния ми порив смаза – усетих тялото да отмалява. 
„Забравяш времето, когато те молеха за миг” 
„Забравяш и за топлината отхвърлена дори” 
„Сега се молиш – Странно – милост просиш и реши, 
където взимала си, има още. Да ровиш и да просиш не върви.” 
Невярващо изтръпнала и вяла, опитвах смисъла да уловя.
Оказа се, че нищо не съм дала и само грабила съм до премала. 
Защо играят си на болка и раздяла, потънали в пустота и гниеща омраза? 
Ако нищичко не съм им дала, защо бе драмата тогава? 
И кой е всъщност жертва на измама? 
Тоз, който обещавал е, или тоз, който още вярва? 

Сама била си и сама оставаш, не роптай и не проклинай. 
Наивността си ти лекувай - не унивай. 
Обич няма, прогледни и не заспивай. 
От собствени илюзии не се опивай. 
Те сринаха света за теб и тласнаха те в тоз вертеп. 
Сама градила си измама, сама тръгни си – да те няма! 
Адресът грешен е, романтика не се предлага!