Аз горя
Ден съм, няма да живея чрез нощта,
раждам се отново, и отново
чакам стъпки пред отворена врата,
а гнет съблича ме и гали ме жаловно.
През очи ми жарки тлее светлина,
зад лицето твое виждам всичко.
Там някъде изгубено мъглее онова
дет сърцето ми не знае колко иска.
Що за шумни мисли ще да са това?
Вий душа ми знойна и не спира.
Стени шептящи, парят ме и се топят,
а аз изгарям като въглен във камина.
Мъгла от черни сажди съм сега,
сърце ми безпощадно знае да убива.
Пламъците нежно пеят, такава е смъртта
за онези, дето докато горят обичат.
© Виктория Георгиева All rights reserved.
