Аз не притихвам вече. Като тях.
Аз не притихвам вече. Като тях.
Не съм притихнала.
И днеска
по лицето ми
наместо сълзи
гонят се
слънца.
Научих се
на ум да те убивам.
И да те раждам
после.
Режейки плътта.
Не съм притихнала –
научих се
да плача.
И бели облаци
мънистено
да нижа,...
забивайки кинжали
във очите си
и късайки простора си
безгрижно...
Не съм притихнала.
Косите ми са
тъжни.
Заплитат се
във бледите мъгли.
Препъват се
в снежинки кръстопътни,
но пак
разцъфват
в пясъчни дъги.
Платих за всеки
залък хляб
с бокал отрова.
Над гроба ти
звездите
заковах.
Да ти посвèтят
тази нощ –
наместо сбогом.
Горчиво се посмей –
прелях ти вино.
И не притихвам вече.
Като тях.
© Елмира Митева All rights reserved.
