Аз не съм... но бях
Аз не съм
като онзи
грозен улук,
тягостно увиснал,
на ничий покрив,
взрял ръждясали
сетива
в прашния път
към нищото,
всеки ден в очакване
някой да прокара
пръсти по издъхващите
стоманени нишки,
затлачени от толкова
гняв и болка.
Аз не съм
онзи схлупен храм
с аромат на показност
на "благочестивите",
слепили длани...
мрънкащи уж
някаква молитва,
отричащи всичко свято.
Аз не съм...
но бях...
Напук
преобърнах своя свят
в друга посока,
презряла
разкривената физиономия
на страха.
Напук
забих нож
в твърда гранитна скала
на някакво бъдеще...
по светло,
по чисто.
Аз не съм...
но бях
сълзи,
гравирани
на безименен паметник,
там, където цветята
не пускаха корени,
а птичата песен
се чуваше глухо,
там, където
ехото
се сливаше
в едно с тишината.
Аз не съм...
но бях...
© Мария Манджукова All rights reserved.
