Очите ни слепи остават за красотата на дъжда
в този град, проникващ с мръсните си пръсти,
опипващ с похотта на суета.
За да приемеш различния, трябва да слезеш от своя пиедестал,
прегръщайки го като брат или сестра
и просто да обичаш.
Защо ли сме самотни
в тесногръдите си окови,
залостени души - мрачни катакомби?
Много грим и малко истина, за да не боли толкова, когато
очите ни слепи остават...
Тъжни отново сред студени докосвания на познати лица.
© Радостина Попова All rights reserved.
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
