Очите ни слепи остават за красотата на дъжда

в този град, проникващ с мръсните си пръсти,

опипващ с похотта на суета.

За да приемеш различния, трябва да слезеш от своя пиедестал,

прегръщайки го като брат или сестра

и просто да обичаш.

Защо ли сме самотни

в тесногръдите си окови,

залостени души - мрачни катакомби?

Много грим и малко истина, за да не боли толкова, когато

очите ни слепи остават...

Тъжни отново сред студени докосвания на познати лица.