Балада за прахосника
През чуждите прозорци все надничаше и пъхаше носа си в чуждата чорба, на грешки чужди честичко се кискаше и гордо носеше лустросана глава... За другите безспирно той разказваше кой как обичал, сбил се или пък успял... Понякога със честен кръст се пазеше да не попадне на нечий незавиден хал...
На щастливите мъничко завиждаше, мечтаеше с обувките им да пристъпи, ала щастието вкъщи недовиждаше как трепка и се опитва да разпъпи... Веднъж... решил се, прозорците разтворил и повлечен от силата на опит чужд, пуснал в дома си буря да гръмоли и се направил малко повече на мъж...
Угасна светлинката, халата отвя я навън в калта, потънала във лед и срам... Не остана после сила на Земята отново да я палне пак да грее там...
* * * * Свечерява... Къщата е тъмна, тиха... Във ъглите тъжно ехо се е свряло и повтаря многократно как се сбиха страх с обич, лъжа с наивност помъдряла...
- Бедни ми, прахоснико! Пре-живял бохем!
Летял върху крилата на чуждите мечти!
Прахоса и последното билетче за Едем!
Оттук нататък за завиждане не си!
* * * *
Сега той топли сам голямото легло,
домът му не диша с дъх на топла гозба...
Животът взе да кара бясно колело
и затрупа дните с тъмносива проза...
Тухли, камъни пренесъл е той много -
дворец е вдигнал в блясък засиял...
Трепе се от нявга чак до изнемога
пари да трупа и раздава до безкрай,
за да си купи една трошица обич,
уважение, любов и вярност свята,
да покаже мъжество и уж без корист
заради пари да легне до жената...
... Така пропуснал простичкото нещо:
частица от душата своя да даде,
та когато бавно лодката отсреща
еднопосочно тръгне да го пренесе,
един човек поне с милост да го спомня,
в ръката му паричка да положи,
сълза гореща за него да пророни...
... Дано!... Дано!... Дано!... И дай му, Боже!
март, 2010
© Жанета All rights reserved.
