Балада за синеокото момче - III
Брегът на синята река.
Селцето китно, сред лъките.
Момче без чувства и с крила
ненужни – сляпо бе с очите.
Изострило бе своя слух –
тревите сеща как растяха -
и с много труд, талант и дух
тешеше с песните селяка.
Засвири – славеят немей
и глъхнат бързите копита.
То за великия Орфей
накрая всекиго разпитва.
Но има приказка една,
че който чуе глас Орфеев,
изгубва своя и така
остава в плен на горски Феи.
Духът му толкова желал
наслада в ритъм стародавен,
че вече нямал страх и жал
кой път съдбата му ще хване.
С едно момченце за ръка
те тръгнали в пътеки кози
да стигнат тъмната гора
и кажат трижди: „Бог помози”.
В неземна, синя светлина
и подир думите вълшебни,
дочули глас от висина –
Орфеевата песен древна...
Дошли и Феите... И тук
на приказката идва края.
Забрава чака всеки друг –
момчето в синьото остава...
Там ек в скалистия масив
задълго с хищниците спори.
То чува нежния мотив,
но няма глас да го повтори.
© Иван Христов All rights reserved.
