Балада за синеокото момче - IV
Не бях сънувал дълго аз
момчето мое, синеоко.
Създал го бях да бъде част
от нас, заседнало дълбоко.
Без чувства, зрение и слух
то беше станало голямо.
Навярно силният му дух
на този бряг крепи го само.
Сирени корабни зоват
да тръгне с тях на път далечен,
а той стоеше, ням и сляп,
на фар превърнал се извечен.
Развява вятърът перчем,
полъхва хлад и свечерява.
В русалка речна го вречем
и тя в съня му се явява.
И колко дълго тук стоя,
вода край него що изтече,
тежеше моята вина,
че в стих окастрих го момчето.
Видя, изпълнено с нега,
как ханът Дунава преплува
и Ботев слиза на брега
земя свещена да целува.
Тогава друго е било –
на чест и слава – славно време…
А днес сияе НЛО,
кого на кораба ще вземе?
Виси над малкото селце –
високо вдигне, после спусне
и като лекичко перце
момчето взе в лъчи изкусно.
На борда рентгенът зелен
прегледа го и коригира
и с нови чувства запленен
го върна зрящо на баира.
© Иван Христов All rights reserved.
