Бавно...
Не бързам. Ето ме.
Почти съм спряла.
Часовникът наивно
зазвъня - в без пет.
И цяла тишината,
онемяла, ме е обгърнала
в неонов креп.
Закашлях се.
Навярно от мъглата.
Поглъщам жадно
всяка капка...
Дъжд, и неочакван,
чука по стъклата,
а аз не мога,
изведнъж, да го
поема с цялото си тяло.
Забавям ход.
Прозорецът
пред мене
изсветлява.
Зад него - полутъмен силует.
Дали е принц -
(от приказките с жаби?!)
ей там - един самотен и
омокрен сив врабец?!
Не бързам. Да.
Сега е друго...
И тишината се разбужда.
Оживя, опънала
вълшебни струни.
Не ми изглежда
да е... ден погубен.
Сега е време.
Ден незабравим.
И няма време
пак да се...
изгубим.
Ще тръгнем бавно.
Бавно...
Да вървим.
© Нели All rights reserved.
