Бедните, работещи българи днес!
Пада прецъфтелият цъфтеж
като топли пролетни снежинки.
А в тревата, побеляла като скреж
търсим късметлийски детелинки.
Облечени сме в грижите – порой,
черни мисли във главите ни се нижат.
Безветрието, обездвижено в покой
кара гордостта ни да въздиша!
Чужда ли е тази странна смърт
на доверието в божията сила?
Тежък ще е всеки грешен път
до поредното изправено бесило.
Няма лек за нашата съдба,
попаднали в затвора на мъглата.
Дълго търсихме пролука, светлина,
но затъвахме в недрата на тъмата!
За нещастията, отговорни сме сами.
И животът си е наше задължение.
Не умувайте, не стискайте зъби,
за да няма ново, „глухо” затъмнение.
Правото на всеки е от нас
да достигне своето призвание.
Негодуваме, без вопъл, и без глас -
„…кой ще ни избави от страдание?...”
Нека да започнем във зори
нова ера на: „Щастливи хора!”
С поглед чист, без вързани очи,
гледащи към слънцето в простора!
02-04-2016
Д.В.
© Десислава Вълова All rights reserved.
