Белият
Белият
Прекрачил граница, петте ми сетива
врата в безкрая трепетно отварят...
Нагазил шумата накапали листа,
клонка суха мигом известява
дърветата от старата гора, и те,
пристъпящи достойно се покланят,
за мен разгръщат клонести ръце;
приемам умилен и благодарен
прегръдката, лице оставил
на топлите кора и мъх,
дишам синкаво-зелена тишина,
усещам светлинки, струящи с нея
към изгубена във времето душа;
просветлен, потъвам сред омая,
бих искал тя да продължи
да ме владее, докато забравя
грозна истина, лекувана с лъжи,
неболна вече, но гнетяща сива рана;
прииждат тихи звуци, гласове,
дали от ручей синтезирана роса
или дъбът вековен, приласкал ме
в сянката на своите лета,
помоли нещичко да ми разкажат
ята от шушнещи по вятъра листа...
Но клонка суха известява Мен.
Внезапно вятърът дъха си притаява,
останал на безмълвието в плен
и аз го виждам да изплува от безкрая
моя двойник – Белия елен.
Няма укор в тъмните очи,
с които ме поглежда уморено.
Пробягва само младичка кошута...
Една сълза остава да горчи.
Дали е моя или негова? – отдавна тъй се лута...
Последно, сякаш загорча у мен,
а той изчезва...
Сълзата? - Знам, ще бъде Наша,
там, в безкрая, някой ден...
Някой ден.
© Людмил Нешев All rights reserved.
