Подгонена от жегата и огнената мараня,
отбих от пътя си, на сянка седнах,
поспрях до стара, белокаменна чешма,
във бистрата ù струя се загледах...
Заслушах се в песента на чешмата
за отдавна отминали и стари времена -
с тих ромон пред мен си разкри душата,
тъжната ù песен помня досега.
Нашепва ми водата за левента майстор,
градил чешмата с мисли за любимата;
за хайдутин смел, поспрял на сянка -
да отпие глътка, рани да измие.
Пееше чешмата за войводи славни,
за велики битки на българи горди,
за момци напети и девойки кръшни.
за дишаща земя и орачи морни...
Заплака сърцето ми от тъжната песен
на потъмнялата и остаряла белокаменна чешма -
отпих вода и тръгнах си унесена,
понесла със душата си нейната тъга!
© Валентина Иванова All rights reserved.