Без отпечатък
Колко пъти, прегърбен от страх
гледах ниско, а не във очите.
Много чужди животи живях
и житейската драма доплитах.
Колко вечери, взрян във свещта
като нея безцелно догарях,
под ръка се разхождах с нощта
дори денем, по улици стари.
Състезавах се сам, но уви! -
вечно втори финала пресичах
под аплаузи от злобни шеги
по адрес на моето тичане.
А надежда-та беше квартал
свит накрая на град милионен.
Във "Обеля" обаче бях спрял
пред стената от грапави спомени.
Всяко утре не беше за мен,
всеки повей бе чужда прохлада,
всеки миг бе от друг оцветен,
всеки огън - за моята клада!
.........................
За последно изпратих писмо
сам до себе си, и го подписах.
То се върна със странно клеймо,
с послеслов: "С обич: твоя Алиса!"
Почерк дребен, прилежно извит
ме прикани да видя морето,
да допия грехът недопит,
да открия във мене детето;
Да заровя лице във пръстта,
и да пробвам на вкус чернозема,
да се къпя с пожълтели листа,
да напиша - дори слаба - поема.
Свих ръката си рязко в юмрук,
смачках лИста, ситно изписан
и към кофата, пълна с боклук
полетя тази моя Алиса.
Много зайци във бяло видях,
до много дълбоки дупки
ги следвах,
но на книга е едно,
а в действителност - прах!
Чудесата са само за развлечение,
както и чуждата горест, уви!
Но такъв е животът ни кратък:
щом не желаеш да си щастлив,
щом обожаваш да носиш
венеца трънлив
на съдбата ти пръстът ще е
без отпечатък.
© Илиян All rights reserved.
