Без теб
Без теб петите ми са боси в жарката пустиня...
Червеното, и синьото, и жълтото са в бяло.
Очите ми графитени се давят в милостиня,
светът се плези гневен като в криво огледало.
Без теб са невъзможни цветовете на дъгата —
ти знаеш мойте думи — овдовели, премълчани.
Не плача аз, сълзите ми попиха във тъгата,
по-сухи и от сажди в незарастващите рани.
Без теб събирам сякаш от прокажените бреме,
и крача в сиво нищо, все препъвайки се в спомен,
пулсират слепите очи на сдъвканото време...
Безумно Бог душата ми във черни дупки рони.
Без теб бездомни, пусти, се изнизват всички зими,
а пролетно капчуците изплакват се в реките.
Все пиша в пясъка... Морето трие твойто име,
а есенно защипвам и тъгата си в звездите.
Без теб и изходите вече тук са преброени —
тежи пръстта в петите, лепне в черното калта. Аз...
Целувам (в дъждове и вятър) все с лице солено,
капчуците, разплакващи небето с черен джаз.
Самотни часовете трупат тишина в ъглите —
заравям слънцето зад хоризонта... И не мога
да върна календара... А бездумно шепнат дните:
Стани! Ходи! Сега... Тя, самотата, е за Бога!
© Дениса Деливерска All rights reserved.
