Без тунинг
По улея на времето извива се река
и в лодка нерендосана
лодкар самотен носи се,
гласа си преобърнал на плясък от гребла.
Потича от очите му безропотно нощта.
Отеква клонче скършено
и бодва островършено
под пелената сънена стаената душа.
Пропуква се черупката на миналите дни
и се завърта шеметно
машината на времето,
и дращят ме по гърлото приспаните вини.
С какво ли не преглъщах ги, с какво не ги церих?
Признавах ги, отричах ги,
забравях ги, изричах ги,
но жилото им стъклено така и не смирих.
Във всяка нощ безмилостно пробойната расте
и дърпа ме към дъното,
изскочила от тъмното
измамната утеха за простени грехове.
Почакай ме, лодкарю, не пропускай моя бряг,
греби с веслата здравата,
води ме към забравата.
Кому е нужен моя дневен, зле гримиран свят?
© Росица All rights reserved.
