Бездомник
Вървеше сам, като сянка бездомна,
по мрачните улици, потънали в кал,
в старо палто - душата огромна,
притихва смутена под облака бял.
В парка се свива на пейка студена,
вятърът реже без жал и следа,
с трошици хляб и обич безценна,
два гълъба бели нахрани в нощта.
Очите му въглени в пепел дълбока,
от която разлива се лъч светлина,
душата му дом, без врата и посока,
но стряха за друга самотна душа.
Стъпките глъхнат, отекват в безкрая,
и никой до него не спря се дори,
в остарелите кръпки вятър ридае
и всичко потъва за миг във мъгли.
© Миночка Митева All rights reserved.
