Приведен, изтормозен и разбит,
пресичаше града със крачки бавни,
кашонът му и клечката кибрит
на дом и на огнище бяха равни.

Той друго нямаше на този свят -
на себе си принадлежеше само.
В душата си се чувстваше богат,
но бе в живота си без вярно рамо...

И беше никой в тоз' огромен град,
вървейки сред луксозните му кули.
Със дрипи мръсни и къдели смрад
го виждаха богатите акули

през очилата скъпи, в лъскави коли,
и псуваха бедняка по петите.
Как може той светът им да руши,
където се заплащат и мечтите?

Как се усмихва даже и сега,
когато във студен кашон живее?
Завиждаха му как и в нищета
той още има сили да се смее.

Презираха го с цялото си зло,
седейки в неудобните си дрехи.
И само там- във мекия сатен
единствено намираха утеха...

А той бе най-обикновен човек,
за дом с кашон, зад ъгъла спотайван...
Но в този свят не съществува лек
за алчния, от власт, пари омайван.

Не искаше да бъде като тях-
богатството не носи сън, усмивки
и няма да те стоплят във нощта
ни балдахин или сатенени завивки.

Единствената истина в света -
да си човек безспирно, без почивка!
Че най-уютен дом е любовта,
а пък честта - най-топлата завивка!