Притиснат от умората, която

делничният ден ти завеща

затваряш клепките, когато

усетиш на нощта хладта.

Дълго взираш се в безкрая,

благодариш за нежността,

когато за душата ти отваря

врати сама безкрайността.

Вървиш по пътища омайни,

загледан в цветни небеса,

тъй близо до вековни тайни,

неизвестни на реалността.

От теб зависят правилата,

краските на всичките цветя,

и твои са нощта, луната,

в небето цветната заря.

Лицето ти бива огряно

от сребристата нежна зора,

която обгръща те бавно

и гали твойта душа.