Безкрайна самота
Ноември също си отиде.
Постъпи като теб.
Самотен, яростен, обиден
в душата с цял вертеп
измамни, голи, похотливи
вини и страхове.
Над чувствата – безплодни ниви –
вилнеят ветрове
и черни облаци намятат
зловещо сив саван.
Безумни литват по Земята
словата ти. От срам
дори Луната нощем плаче
с рубинени сълзù.
А Любовта като сираче
прокудена пълзи
и бавно, бавно се стопява
последният въпрос
в прегръдките на бясна лава.
От тебе – нито кост,
ни вест, ни някаква утеха.
Пропадна без следа.
Ненужна като тясна дреха,
безмислено следя
как постепено в мен покълва
вселенска пустота
и всеки атом се изпълва
с безкрайна самота.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
