Безмилостни стоим един към друг
В безкрайното различие
самотата
започва да прораства
като скръб
и чезне образът сегашен –
на жената
в безсмислието на мига,
оставащ тъп.
Безмилостни стоим един към
друг
и всяка страст у нас
замира –
какво от туй, че сме съпруга
и съпруг,
щом душата ми покой с тебе
не намира?
Къде са прежните прегръдки
топли? –
естеството ми тревожно
пита
и никнат шеметните
вопли,
които сриват всякаква
възхита.
Говоря ти за онзи миг
злочест,
в който споделената любов
умира
и гледаме как тръпне,
победена –
в съзнанието ни ново:
набедена.
От тук нататък –
в разправия,
всеки търси свойта
правота,
а общата любов говори:
“Вия
над кризата ви –
самота!”
© Валери Рибаров All rights reserved.
