Безпосочно
И поезията със тебе си отива
от мига, когато не понечих да те спра.
Реалността остава все тъй сива,
безръка, безнадеждна и сама...
А аз се рея там в небитието
като откраднат лист от вятъра така,
че даже ураган не би ме спрял и ето -
завихрям се във сънища, ела...
за кратко само разкажи ми
да се радвам ли сега за теб,
или да плача пак във рими,
събирайки ги в нов куплет.
Да изплета ли с косите си въже,
по което да се покатериш, без да питаш,
или с килимче планините ще прелиташ,
докато тя не разбере.
И пак ли със съдбата ще играеш покер,
залагайки ме за пореден път...
Губиш ме, оставаш без посока
и хоп на онзи кръстопът.
...
А поезията със тебе си отива
от мига, когато не понечих да те спра.
И реалността не ще е пак красива,
дори когато дойде пролетта...
© Десислава Танева All rights reserved.
