И поезията със тебе си отива 

от мига, когато не понечих да те спра.

Реалността остава все тъй сива,

безръка, безнадеждна и сама...

А аз се рея там в небитието

като откраднат лист от вятъра така,

че даже ураган не би ме спрял и ето -

завихрям се във сънища, ела...

за кратко само разкажи ми 

да се радвам ли сега за теб,

или да плача пак във рими,

събирайки ги в нов куплет.

Да изплета ли с косите си въже,

по което да се покатериш, без да питаш,

или с килимче планините ще прелиташ,

докато тя не разбере.

И пак ли със съдбата ще играеш покер,

залагайки ме за пореден път...

Губиш ме, оставаш без посока 

и хоп на онзи кръстопът.

...

А поезията със тебе си отива

от мига, когато не понечих да те спра.

И реалността не ще е пак красива,

дори когато дойде пролетта...