Безсетивно минало
По шевовете на разпуканото време
задрямали са миналите стъпки...
Завързани каиши в остро стреме,
пречупват закърнелите прегръдки.
Смълчано диша режещият вятър,
прониквайки до кости, след раздяла.
В огнището - премрежено от болки,
изстива бавно скършената вяра.
Там няма дом за тежката умора,
където стихват сълзите-вдовици.
Номади по съдба, без дъх и полет,
безкрилни и раними бели птици.
И сякаш приковано-ням прибоят
със ярост реже въжените вени
на пристана, изгубен в безпокоя,
роден в утроба пясъчно приспивна...
Нощта дори по-тъмна е от вино,
пропито от съмнения безумни,
когато пепелта жигосва мнимо
остатъци от помислите блудни.
Ненужно е да се протягат длани
към пътища... отдавна извървяни.
Покрили с кръв нозете и със рани,
целувките, в стихийност обладани...
По шевовете на разпуканото време
изтича в безпосочност мисълта ми...
И няма път без тръни и без бреме,
прохождайки с очи към същността ни.
...
© Деси Инджева All rights reserved.
