Колко бавно нощта се стопява,
сред играещи сенки в стените.
Натежалата мисъл сън пресява,
както песъчинки - вълните.
Тиктака часовникът и отброява,
миг подир миг - животът изтича.
Задъхан денят своя ход забавя,
в прозореца плахо наднича.
Гледа тъжно, сякаш забравил,
за слънце, за вятър, за обичане,
на перваза спомен оставил
и думи до утре да сричам.
© Миночка Митева All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
