Безсъние I
Когато затихнат отвън гласовете
и стъпките спрат да разсичат покоя,
човекът, загледан как лампата свети,
отново остава със мислите свои!
Струи светлината през вестник прочетен.
И едрите думи замислено дремят.
А нейде оттатък светът още крета
със своите тежки житейски проблеми...
Човекът на нара, с ръце под главата,
отново е буден и сън не го хваща.
Той поглед е вперил отсреща в стената,
където хлебарка мустаци поклаща...
Човекът не бърза очи да затвори,
защото отново го дебнат кошмари.
Той нощем със своята съвест говори.
И пак се завръща към спомени стари...
Човекът е буден. Безсънните нощи
за него са всичко – и съд, и присъда.
Единствено те притесняват го още.
И с тях насаме е осъден да бъде...
Отвън просветлява... Очи той притваря.
И знае, че скоро врата ще изтрака –
отново, отново денят се повтаря...
И той затова с безразличие чака...
Човекът не чува светът как се буди
отвъд – зад оградата с телена мрежа...
От себе си всяка надежда прокудил,
той мисли си вените как да пререже...
© Георги Ванчев All rights reserved.
