Безутешно време
Как бих искала да дойдеш, скъпи,
да стоплиш моята измръзнала душа,
да погалиш нежно мойте бузи
и с дъх да милваш моята уста.
Но ти не знаеш, скъпи мой, любими,
че моето сърце обича само теб,
че причината за сълзите безбройни
е единствено огромната тъга.
А не мога с думи да изкажа,
нито със сълзи да покажа
колко много те обичам
и колко много скърбя за теб.
Но хората са тъй злоради,
погубват в мене радостта,
убиват със свойте клюки
малката надежда, останала в мен.
А сълзите ме стягат жестоко,
измъчват болезнено моята душа,
натрупват се и образуват море,
а в морето сърцето загива.
Нямам надежда, нямам утеха,
единствено сълзите напират отново.
Уморено е всичко в мене,
умиращо в безутешното време.
© Снежана Миленова All rights reserved.
