БЕЗВРЕМИЕ

Прекосила всички болки на времето,
любовна пепел, житейси ужасии,
изпаднах на живота тежък от стремето,
попаднах всред кал, пепел, мръсотии.

Клада в душата ми жадна се разпали,
готова безмилостно да ме изпепели.
Любовта ми уплашена ме остави,
пророни на прага горчиви сълзи.

Проврях се под мишците на светлината
и потънах в черен мрак непрогледен,
там където сетивата и душата
са ненужни – няма нощ, няма светъл ден.

Тишината смуче тежките ми мисли,
ечащи като зов и ек тъжен камбанен.
Орисницата, която ме орисала,
ме следи с поглед светещ, много странен.

Не ги поглеждам. Няма смисъл. Няма.
Нали затова вървях преминах в мрака
без часовник, в безвремието - тъмна яма,
в която просто всичко е очакване.

Но сърцето ми не можа да се справи.
Топла кръвта закипя, разбушува се,
по цялото тяло разпръсна жарава
и от своето безсилие срамува се.

Не е безвремието моя пристан кротък
за сърцето влюбено и за душата. 
Те по-ранени са и много по-дълбоко.
Разумът в своя дом заплетен се мята.

Завърнах се. Поех дъха си светлоок.
Върнах си любовта и светли сълзите.
Да не обичаш, за сърцето е жестоко.
Отново любовта пониква в очите.

Ще обичам, напук на това, че боли.
Без любовта ми душата ще загине.
Върви, живот, срещу неправдите върви!
Обичта ми навсякъде ще те стигне.

26 08 2015