След заплата отиваме с колегите  да пием по биричка на Люлинския пазар.

Какво по-променливо и по-вечно
от тоя пазар!
И какво по-философско
от въпроса му: Колко?
Човек за човека тук не е нито брат,
нито звяр.
Човек за човека е стока.

Е, не е стока оная, с високите токчета,
но и тя се купува-продава.
Дай да седнем за малко отсреща
на бира с картофчета.
Чисто е. Евтино. Става.

Няма да викаме. Няма да пеем.
Няма да вдигаме тостове.
Ще поседим, ще позяпаме
докато ни сервират.
Едва ли ще видим света с очите на Господа,
да го видим поне през чашата бира.

То какво да му гледаме - крив и горчив.
Раждат се хората, мрат.
Всеки от нас е като мехурче от пяната:
пук! - и мехурчето си отива.
Какво да мъдруваме!
Опразнихме чашата, брат.
Грозна истина,
но поне да я кажем красиво.

А красивото е, че още сме живи!
Втора чаша може да викне
съседът отдясно.
Много ясно, след третата
и сервитьорката става красива.
А накрая пък - ако има и кой да плати -
става прекрасно!

Три чаши - и пак сме в крачка с времето.
С новото!
Източим водата -
и пак
сме жадни
за
прав-дини!
Стига зяпа оная,
ами пази си джобовете!
Къде хукна?
Еех, младини...