Един ден вече ще ме няма.

Животе мой, дано простиш,

че всяка наша лична драма

описала съм с мрачен стих,

че всеки трепет на сърцето

се рее на забравен лист,

ту с дума, ту с въздишка - ето,

от нищо нещо пак сглобих.

И все така, от рани малки,

със речи издълбавах ров,

разсипвана от хора жалки,

предателства или любов.

Но тази болка от листата

намаля сякаш всеки път,

кога се озарят лицата

на хората, щом ги четат.

Забравям аз за всички пъкли,

изчезват рани и щети...

В живота - низ от малки мъки,

един път само истински боли!

Благодаря, мой стих!