Тъй близък си,
а далече във времето,
разделя ни цяла епоха...
Ти с устрем превземаш
незримите
с просто око хоризонти,
а аз... замислена, свивам се
на живота в поредната плоха.
Тъй близък си.
Поредният странник,
прекосил диагонално сърцето ми,
спрял само за миг
и оставил там кърваво цвете,
дар за през зимата,
когато мракът спусне бодлите си
и студът ме скове в ледовете си,
то ще ме топли и свети.
Тъй близък си...
Че те чувам във шепота
на стария кестен,
разказващ задъхано древна легенда
как някога някъде,
далече във времето
ще се срещнат и слеят световете ни.
Тъй близък си...
моя тъжна далечност.