Боб
Аз съм тази, която пържи боб,
точно под надменните ви носове,
сбърчени в лицемерно отвращение,
смешни в отричането на себе си:
Да, вие такива неща не ядете.
Аз съм тази, която помни глада
на всичките ви дрипави предци,
бършещи сополи в колибите
над лютия лук и преглъщащи сълзи
над празните паници.
Аз съм тази, която пържи боб,
в името на въшливите ви цървули,
вмирисани на френски сирена,
парфюмирани от снобската плесен,
вкиснати от гнила нищета.
Аз съм тази, която няма да забрави,
увитите в парцали мъртви деца,
загинали в студ, болка и глад,
и димящите лули пред тъмните лица,
на старците, погубени от самота.
Аз съм тази, която пържи боб,
защото никога нищо не се променя,
и шарените каруци, газещи в калта,
теглени от сивите кротки магарета,
и комините, дишащи мъгла.
Тях вече ги няма.
Разпростряла се е скръбта,
като бурен над изоставена яма,
и споменът е лютив като рана,
и лукът е сладък като смъртта.
© Ваня Накова All rights reserved.
