Богоявленско
Това е част от днешния текст на новия ми
роман, който продължавам да пиша на Богоявление.
Искам с него да ви честитя празника, с пожелание за
здраве и житейско благополучие, приятели!💖
Тази вечер е толкова дълга, а аз изтощена.
Сякаш някой последните сили ми е изцедил.
Може би аз от снощи усещам душата ранена.
Да, Никола ме трогна до сълзи със жеста си мил.
Вчера мислех – логичен е краят за нас, неизбежен,
но нима е виновен за всеки момент на афект?
Забелязвам, че той се старае и много е нежен,
но е дълъг и труден за сбъдване този проект.
Ще са нужни тук месеци, може би даже години
постоянство, терапия, климат семеен добър,
за да може кошмарът натрупан в живота да мине.
Как превръщат се обич и грижа в предпазен чадър?
И ще мога ли? Имам ли право живота на Стани
да обричам на трудност, заплаха и може би стрес?
Тези мисли налитат, кълват ме подобно на врани,
на въпросите отговор търсят от мен – още днес!
А сърцето ми пее, когато добре е, че виждам.
Ако пак го приемат във болница, кой вместо мен
ще милее за него, там толкова хора обгрижват,
ала знам като в клетка роден че е всеки нов ден.
И не искам да ставам отново неволна причина
за страдания негови и перманентен кошмар.
Сякаш аз съм грънчар и държа във ръцете си глина,
от която оформям съдбите ни. Наш господар
нега Бог да остане и пътя ни той да напътства,
та дори и трънлив да е някога, стръмен, нелек.
С благослова си нека вихрушки житейски отблъсква,
да усеща закрилата Божия с радост човек!
© Мария Панайотова All rights reserved.
