Един, едва ли не от Бога,

ми подарен сеанс:

Пшеничен клас с колянце босо

ми прави реверанс.

Духът на Красотата сам

изсипва свойта стока.

И всумква ме с копнежна мощ

най-славната Екзотика.

Морето, Черното, - прислушано

в небесно ехо от Егея.

И градусът на гласове;

на песните моряшки - апогея,

в таверна "Нощните сърца".

И звездни капки - зноя.

И тостове на Вечността -

взривовете смъртни на Прибоя.

Кръвта връз Виното,

убита чаша, длан строшена.

Пореден жертвен жест ли,

последно примирение?

Дихания възнесени, Всевисшие докосват,

и топъл Мит и тръпков Дом

в преобитаем Космос.

Пространства, Хора, Времена,

Стихии - озвучени,

ме впридат в своя резонанс

с несекващо кресчендо.

Отместя ли накрая слух

в душата на Ефира,

пълчища Писъци без бряг

у Мене акостират.

Но глас - спасение над Мене:

-Идвай, татко, че вечерята изстина!

От корен ме изтръгват

двата мои Сина.