Извишавам се бързо и отново падам.

Колко още по теб трябва да страдам?

Всяка част по мен тръпне за ласките ти топли.

Ах, защо не чуваш моите вопли?

Ден след ден споменът не угасва,

защо трябваше по теб така да се прехласна.

И отвътре органите ми бавно да изгарят,

защото очите ти сини така странно палят.

Иска ми се да те убия, за да взема сърцето ти,

защото толкова години ти бавно убиваше моето.

Но дали така ще спра риданията си?

Или с откъснато сърце, ще се лутам отново в тъмнината,

о, колко жалко, угасна светлината...

Иска ми се душата ти да беше моя,

за да усещам всяко твое дихание.

Ако можех, всичко бих ти дала о, злочеста участ моя,

само изпълни това мое желание!

Обичай ме!

И вятърът пак играе си с косите ми,

дъждът кротко милва лицето ми,

колко добре е, че единствен той пак отмива моите сълзи,

те падат, изчезват, неразбрани,

защото вместо като сълзи,

душевни остават моите рани,

О, таз жестока болка, докога ще е така?

Докога ще се скитам все така сама?