Като змия загнездваш  се в душата ни 

и сипеш своята отрова,

размахваш острието на лъжата,

и с камъни съмнения,

замеряш мисълта ни.

Да вярвам или да не вярвам,

да чувствам или да не чувствам,

на изгрева мечтата,

че идва все пак ден,във който,

сърцето на земята,

отново пак ще затупти .

И вместо болка ,бедност ,глад и 

надпревара за вещи и пари,

звезди от щастие , любов и благодат,

ще падат  от  небето .

Дали отново вярата и радостта,

присъщи на детето,

ще могат да покълнат?

Дали ще могат ,завинаги да заличат,

таз пареща, разкъсваща душата  болка ,

която знанието и мъдростта, 

в едно с житейските ни рани,

неизлечимо трупат,

дережират в едно със съвестта,

във тъжната и търсеща

 балада на сърцето ни .